Схемите с лекарства, част 1: Какво ни изписват докторите? Лекарство, продукт или компания?
Схемите с лекарства, част 1: Какво ни изписват докторите? Лекарство, продукт или компания?
Първата статия е за слона в стаята или иначе казано, за нещото, което ни е винаги пред очите, но не го виждаме. Искам да ви задам един въпрос – според вас какво точно ви изписва докторът на рецептата? Лекарство? Продукт? Компания?
Ако кажете лекарство, ще сгрешите.
Представете си, че гаджето ви е зарязало и имате депресия. Нещата отиват на зле, отивате при лекар и той ви казва, че имате нужда от антидепресант. Реално, лекарството за вас е Циталопрам. Циталопрамът е лекарствен препарат, който спада към групата на селективните инхибитори на обратното захващане на серотонина. Той избирателно потиска невроналното усвояване на серотонин в аксоплазмата на невроните на главния мозък.
Дотук чудесно, но лекарят не ви изписва Циталопрам. Той ви подава рецептата и на нея виждате Целекса. А Целекса вече е продукт.
Тоест лекарят не ви е изписал лекарство, а ви е изписал продукт. Всъщност, имайки предвид, че Целекса е единственият продукт на Forest Laboratories, съдържащ Циталопрам, може дори да се каже, че лекарят ви е изписал компания.
Е, няма ли нещо гнило в това лекарят да ви изпише продукт или компания, а не лекарство? Има и още как.
Всъщност, в чисто медицинския и дори юридическия език думата лекарство реално не съществува – точният термин е активно вещество. Активните вещества/лекарства като Циталопрам се идентифицират с международно приетото непатентно название или International nonproprietary name (INN). INN системата се координира от Световната здравна организация от 1953 година.
Активното вещество, или в някои случаи активните вещества, биват продавани като продукти от различни компании. Така нашето активно вещество/лекарство Циталопрам се продава като Целекса, Целапрам или Цитрол. Всички тези продукти съдържат Циталопрам и малки добавки като мазнини, лактоза, целулоза, които подобряват усвояването на лекарството. Между продуктите няма почти никаква разлика, тъй като всички те са преминали през строго контролиран от държавите в цял свят производствен процес и са получили разрешение за достъп до пазара от лекарствената агенция на база ефикасност, качество и безопасност. Единственото, което ги отличава, е цената.
Именно финансовото измерение е причината често докторите да не изписват лекарство, а продукт или дори компания. Когато една компания разработи ново активно вещество/лекарство, нейното откритие се защитава и възнаграждава от патент за 20 години. Тоест през тези 20 години единствено тази компания може да създаде продукт с такова активно вещество/лекарство и да го продава. Тъй като за всяко ново откритие се влагат милиарди и съответно патентната защита осигурява монопол, компаниите продават своите продукти на значителни печалби, за да могат и да възстановят не само разходите за производство, реклама и дистрибуция, но и за проучвания и развитие на нови продукти, в това число такива, които не водят до нови лекарства.
След изтичането на тези 20 години защитата и монополът се разпадат, като активното вещество/лекарство става достъпно за всички производители. Веднага на пазара се появяват няколко различни продукти с това лекарство. Тъй като активното вещество/лекарството във всички е едно и също и е проверено от държавата, единствената конкуренция между тях би трябвало да е на ниво цена. Тоест цените на всички да паднат бързо и в крайна сметка почти да се уеднаквят. Но получава ли се това на практика?
Разбира се, че не. Държащите монопол фирми знаят, че след 20 години ще се появят т.н. генерични продукти и затова работят здраво с държавните институции и лекарите, за да избегнат понижаване на цените. Макар да е на ръба на закона и етичните кодекси на индустрията, някои лекарите се „ухажват“ със скъпи воаяжи, замаскирани като конгреси, подаръци, лекторски възнаграждения и т.н., за да продължат да изписват именно скъпите лекарства на държащата монопол компания с оправданието за по-високо качество, дори и когато този монопол се разпадне.
Например, представете си, че фирма A измисля лекарство X, което продава като продукт D на цена 60 лева. За първите 20 години на пазара се продава единствено продукт D и цената остава 60 лева. След като изтече патентната защита, фирмите B и C вече имат право да произведат собствени продукти с лекарство D. И те го правят – на пазара вече освен продукт D, излизат продуктите E и F. Продукт E е на цена 10 лева, а продукт F е на цена 12 лева. Фирма A, която 20 години е държала монопол и продавала продукт D на цена 60 лева, обаче не сваля веднага цената. Тя е добра инерция сред лекарите на база дългогодишна маркетингова дейност, за да продължат да изписват продукт D на старата цена от 60 лева. И те го правят.
Тук идват въпросите – Кой сърба попарата и Кой плаща сметката?
Предполагам се досещате, че отговорът и на двата е един и същ – пациентът. Здравните осигурители в цял свят обикновено изплащат на пациента фиксиран процент от най-евтиния продукт със съответното лекарство, а всичко отгоре се плаща от джоба. Тоест ако покритието е 50% и на пазара има само един продукт от 60 лева, то ще получите от осигурителя (в България от НЗОК) 30 лева и ще доплатите 30 лева. Но ако на пазара най-евтиният продукт е 10 лева, а на вас ви изпишат и вие закупите продукт за 60 лева (както често се случва, защото лекарят си има виждане за продукта еди-коя си фирма, макар че е от най-скъпите в този INN, а и вие, ако не ви информират своевременно, не сте длъжни да знаете, че има доста по-евтини алтернативи със същото качество и лечебен ефект), то осигурителят (НЗОК) ще ви покрие само 5 лева. А останалите 55 лева ще платите от джоба си.
Какво може да се направи, за да се избегне това „щавене“ на пациенти поради солидарността на нашия осигурителен модел и НЗОК, четете в следващата статия.
Ако кажете лекарство, ще сгрешите.
Представете си, че гаджето ви е зарязало и имате депресия. Нещата отиват на зле, отивате при лекар и той ви казва, че имате нужда от антидепресант. Реално, лекарството за вас е Циталопрам. Циталопрамът е лекарствен препарат, който спада към групата на селективните инхибитори на обратното захващане на серотонина. Той избирателно потиска невроналното усвояване на серотонин в аксоплазмата на невроните на главния мозък.
Дотук чудесно, но лекарят не ви изписва Циталопрам. Той ви подава рецептата и на нея виждате Целекса. А Целекса вече е продукт.
Тоест лекарят не ви е изписал лекарство, а ви е изписал продукт. Всъщност, имайки предвид, че Целекса е единственият продукт на Forest Laboratories, съдържащ Циталопрам, може дори да се каже, че лекарят ви е изписал компания.
Е, няма ли нещо гнило в това лекарят да ви изпише продукт или компания, а не лекарство? Има и още как.
Всъщност, в чисто медицинския и дори юридическия език думата лекарство реално не съществува – точният термин е активно вещество. Активните вещества/лекарства като Циталопрам се идентифицират с международно приетото непатентно название или International nonproprietary name (INN). INN системата се координира от Световната здравна организация от 1953 година.
Активното вещество, или в някои случаи активните вещества, биват продавани като продукти от различни компании. Така нашето активно вещество/лекарство Циталопрам се продава като Целекса, Целапрам или Цитрол. Всички тези продукти съдържат Циталопрам и малки добавки като мазнини, лактоза, целулоза, които подобряват усвояването на лекарството. Между продуктите няма почти никаква разлика, тъй като всички те са преминали през строго контролиран от държавите в цял свят производствен процес и са получили разрешение за достъп до пазара от лекарствената агенция на база ефикасност, качество и безопасност. Единственото, което ги отличава, е цената.
Именно финансовото измерение е причината често докторите да не изписват лекарство, а продукт или дори компания. Когато една компания разработи ново активно вещество/лекарство, нейното откритие се защитава и възнаграждава от патент за 20 години. Тоест през тези 20 години единствено тази компания може да създаде продукт с такова активно вещество/лекарство и да го продава. Тъй като за всяко ново откритие се влагат милиарди и съответно патентната защита осигурява монопол, компаниите продават своите продукти на значителни печалби, за да могат и да възстановят не само разходите за производство, реклама и дистрибуция, но и за проучвания и развитие на нови продукти, в това число такива, които не водят до нови лекарства.
След изтичането на тези 20 години защитата и монополът се разпадат, като активното вещество/лекарство става достъпно за всички производители. Веднага на пазара се появяват няколко различни продукти с това лекарство. Тъй като активното вещество/лекарството във всички е едно и също и е проверено от държавата, единствената конкуренция между тях би трябвало да е на ниво цена. Тоест цените на всички да паднат бързо и в крайна сметка почти да се уеднаквят. Но получава ли се това на практика?
Разбира се, че не. Държащите монопол фирми знаят, че след 20 години ще се появят т.н. генерични продукти и затова работят здраво с държавните институции и лекарите, за да избегнат понижаване на цените. Макар да е на ръба на закона и етичните кодекси на индустрията, някои лекарите се „ухажват“ със скъпи воаяжи, замаскирани като конгреси, подаръци, лекторски възнаграждения и т.н., за да продължат да изписват именно скъпите лекарства на държащата монопол компания с оправданието за по-високо качество, дори и когато този монопол се разпадне.
Например, представете си, че фирма A измисля лекарство X, което продава като продукт D на цена 60 лева. За първите 20 години на пазара се продава единствено продукт D и цената остава 60 лева. След като изтече патентната защита, фирмите B и C вече имат право да произведат собствени продукти с лекарство D. И те го правят – на пазара вече освен продукт D, излизат продуктите E и F. Продукт E е на цена 10 лева, а продукт F е на цена 12 лева. Фирма A, която 20 години е държала монопол и продавала продукт D на цена 60 лева, обаче не сваля веднага цената. Тя е добра инерция сред лекарите на база дългогодишна маркетингова дейност, за да продължат да изписват продукт D на старата цена от 60 лева. И те го правят.
Тук идват въпросите – Кой сърба попарата и Кой плаща сметката?
Предполагам се досещате, че отговорът и на двата е един и същ – пациентът. Здравните осигурители в цял свят обикновено изплащат на пациента фиксиран процент от най-евтиния продукт със съответното лекарство, а всичко отгоре се плаща от джоба. Тоест ако покритието е 50% и на пазара има само един продукт от 60 лева, то ще получите от осигурителя (в България от НЗОК) 30 лева и ще доплатите 30 лева. Но ако на пазара най-евтиният продукт е 10 лева, а на вас ви изпишат и вие закупите продукт за 60 лева (както често се случва, защото лекарят си има виждане за продукта еди-коя си фирма, макар че е от най-скъпите в този INN, а и вие, ако не ви информират своевременно, не сте длъжни да знаете, че има доста по-евтини алтернативи със същото качество и лечебен ефект), то осигурителят (НЗОК) ще ви покрие само 5 лева. А останалите 55 лева ще платите от джоба си.
Какво може да се направи, за да се избегне това „щавене“ на пациенти поради солидарността на нашия осигурителен модел и НЗОК, четете в следващата статия.
No comments:
Post a Comment