Отровната родителска любов създава хора без характер

Осигурявайки всичко на детето, го превръщаме в консуматор

Събка Дякова-Чехович е завършила инженерна геология по примера на баща си. После следва психология във Великотърновския университет. Началния си професионален опит в работата с хора трупа в корпоративните отношения като мениджър и лидер на екипи. Минава поредица сериозни обучения у нас, сред които "Базисни терапевтични умения - психоаналитична перспектива", "Психодрама", "НЛП техники за работа с родители на трудни деца", "Техника за емоционална свобода - ТЕС". Във Варшава надгражда с тренинги за арт терапевтични техники, техники за преодоляване на негативни емоции, групи за личностно израстване.

От 2008 г. има свой психологичен кабинет. От 2011 г. е психотерапевт в програма „Виктория” - за жени с рак на гърдата. Автор е на книгите "Фитнес за женската душа" и "Любовта на разведената жена".

У всекиго от нас е заложено да иска най-доброто за детето си. Но най-доброто за кого и по какви стандарти? Ще започна оттам, че има два противоположни типа родителство - неглижиращо и родителството на преобгрижване. За неглижиращите родители няма да говоря, защото те няма да прочетат тази статия. Да поговорим за съвременния родител, който има себе си за отговорен, но всъщност отива в другата крайност.

Много е трудно в днешно време да си родител. Причината е, че хората престават да чуват своята ценностна система, своите инстинкти. А се поддават на социални влияния. Живеем в абсолютно консуматорска култура и родителят попада под това влияние. Не се допитва до себе си как смята той, че е добре, а влиза в общия поток -какво правят другите, какво купуват. Казва „Искам моето дете да има всичко. На мен ми е липсвало. На моето дете няма да му липсва нищо”.

Тук е огромната грешка - в стремежа на детето да не му липсва нищо.

Нашата психика не е устроена така. Нашето развитие като личности се стимулира от борбата, противопоставянето, липсата. За да се развиваме, за да изпитваме себе в различни ситуации и да градим различни качества, ни е нужна конфронтация, известна доза недостиг.

Когато детето е презадоволено, родителят казва, че то не обръща внимание на играчките и подаръците. Да, защото на него му се дава нещо готово и то няма стимул то да изследва. Телефоните и таблетите са точно такива предмети, които вече почти всяко дете има. И аргументът е именно този: „Защото всяко дете го има”. Но това не развива детската психика, не развива невроните в мозъка, така че детето да има по-широко съзнание, да развива логическо, абстрактно и творческо мислене. За съжаление, точно този тип възпитание с презадоволяването води до създаване на хора, които не знаят какво искат в живота, защото за нищо не са се борили. За нищо не са мечтали. Но да го мечтаят по такъв начин, че да го изстрадат като мечта, за да му се радват, когато го получат.

Така се създават хора, които са абсолютни консуматори. Хора, които искат да са като всички останали, нямат борбеност, амбиция, желание за развитие.

Какво правим, когато отменяме детето във всичко?

Детето се нуждае от дисциплина. Тя се изразява то да има свои отговорности, които му дават самочувствие на голям човек, самочувствие, че може. Ако кажем на детето „Ти трябва да си оправяш леглото”, това е заповед. Естествено е то да се съпротивлява. Но можем добре да го мотивираме: „Ти вече си достатъчно голям, умен си и можеш да си оправяш много добре стаята. Добре си подредил играчките”. Така го мотивираме и го утвърждаваме, че то може.

Много родители неглижират детските отговорности - чистене след храна и оправяне на леглото, с аргумента, че няма да го направи добре. Така на детето се внушава подсъзнателно, че то не може. И стигаме до момента, в който 18-годишен младеж не е в състояние да си приготви закуска, да си организира деня, да се погрижи за дрехите си. Това е вече провалена личност. Как ще се очаква от него да бъде самостоятелен, да постигне нещо, да се погрижи за някого?

В различните възрасти по различен начин. Детето минава през няколко етапа, всеки от които има свои предизвикателства. Още на 1 г. детето прохожда. То вече се чувства голямо, стои на собствените си крака и се втурва да изследва. Ходи навсякъде, пипа всичко, драска по стените, разлива чаши. Настава ад за родителите. Обикновено се започва: „Не ходи там, не пипай, ще се опариш, ще се удариш...”. Детето пада, те отиват да го вдигат. То има инстинкт да стане само. Вдигайки го, грижещият се родител му дава подсъзнателно послание: „Ти не можеш да станеш сам”. И при следващото падане детето вече не става само. То се разплаква и чака някой да дойде да го вдигне. Още на тази възраст се тренира поведението на заучената безпомощност. Внушено му е, че не може. Ако не се коригира, продължава през целия живот.

Всички ограничения носят на детето послание, че светът е едно страшно място, на което ще се нарани и в което бродят караконджули. Казваме му да не играе с Иванчо и Марийка, защото те са лоши деца. И в детската психика остава усещането, че светът е опасно място и хората не са добри - първичния страх, който блокира жизнената ни енергия и в по-късни години.

Постоянното сравняване с другите

е друг негативен модел на възпитание. Отново казваме на детето, че то е по-лошо от някого. Вменяваме му вина и чувство за малоценност, които после цял живот преработва. Градивната критика трябва да е: не критикуваме детето, а критикуваме постъпката! Без глобални обобщения: „Как можа да направиш това, ти си лошо дете!”. Напротив, трябва да му кажем: „Ти си добро дете, но това, което направи, не е добро”. Сега, в този момент, а не изобщо. Така даваме алтернатива как да реагира следващия път.

Принципът на сандвича

Как родителят да е подкрепящ, а не обсебващ? Основното е да работи със себе си, със своята лична проблематика. Защото обсебването на детето е лична проблематика на родителя. Той се опитва да проектира върху него собствената си амбиция, пренася върху него собствените си неуспехи, рани от своите родители.

Бих дала един много прост съвет как родителят да критикува не детето, а постъпката. Не можем да не даваме обратна връзка, но дозирано и по подходящ начин. Това е принципът на сандвича. Започваме винаги с позитивното, защото ако започнем с критиката, детето се затваря, чувства се нападнато, нищо не чува, изпада в стрес и реагира по схема защита-нападение. Започвайки с негативна обратна връзка, не достигаме до него. Развиващата обратна връзка е да започнем с похвала: „Много съм доволен от теб за еди-какво си, справяш се с еди-какво си, ти си добро и умно дете, но…”. Позитивното отваря детето, то вече се чувства важно и е готово да ни слуша. И ето тук е средата на сандвича: „…Но това, което направи, не е добро. Можеше да е различно”. Тогава детето мисли. И стига до следващата част на сандвича - как може да се постъпи по-добре. Завършваме пак с градивното.

Порасналото дете развива панически атаки и зависимости

В практиката си постоянно срещам хора, които са резултат от обсебващото родителство. Срещам порасналите деца на такива семейства. Разбиването на тази хищна структура е сложно, но когато човек търси начин, не е невъзможно.

Срещам и родители, които съзнават, че това, което правят, не е добре и за самия родител. Той самият стига за себе си до ниво на непоносима тревожност. И отново е въпрос на личен интелект всеки да усети, че нещо става с него, и да потърси помощ.

Хората, които са продукт на свръхобгрижване и обсебващо родителство, развиват много симптоматики. Една от тях е паническата атака. Това са хора с понижена самооценка, неразвили своя личностен потенциал. Много лесно можеш да познаеш такъв безхарактерен човек по вялото ръкостискане. Друг вариант е те да развиват агресивно компенсаторно поведение. Тук всички зависимости са налице. Една от много скрити зависимости в момента е дигиталната зависимост, невъзможността човек да осъществи реален контакт с реални хора. Има 3000 последователи във Фейсбук и нито един приятел в истинския живот. Другият тип скрита зависимост е хазартът. Всичко това са компенсаторни варианти, чрез които порасналото дете търси начин да компенсира вътрешното си усещане за празнота и начин да се заяви.

„Най-голямата родителска грешка е неосъзнатостта”

Усмихнатата и с изключително топло излъчване Стела Даскалова е семеен консултант и автор на книгите „Какво се случва с любовта” и „Всичко започва от детството”. С нея си поговорихме за това кои са най-типичните грешки в начина, по който българите традиционно възпитават децата си и защо родителите не трябва да се страхуват да подлагат на оценка отношението си към детето и дори и да открият, че са направили много грешки, това не означава да изпитват чувство за вина.

1. Здравей, Стела! Можеш ли да кажеш, че родителите все повече търсят книги за самоусъвършенстване и родителство?

Да, има такава тенденция. В миналото семейните двойки нямаха навика да четат литература за възпитанието, но в последните 5 години това се променя. Фактът, че интересът към книгата ми надмина очакванията ми и се преиздава вече няколко пъти от 2011 г. насам, е показателен за това. След като последния път тиражът й беше изчерпан, получих много писма от родители дали ще бъде преиздавана, защото биха искали да я подарят на свои приятели.

2. Кой е най-големият проблем за родителите в отношенията им с децата?

Това е неосъзнатостта на родителите. Когато не подлагат на оценка начина, по който те самите са били възпитавани и ефекта от това възпитание, много вероятно е да направят същите грешки като своите родители или ако се опитат да избегнат грешките на родителите си, може да отидат в другата крайност. Родителите често по инерция препредават погрешни и консервативни модели на поведение и мислене на децата си.

3. Кое е типично за възпитанието на децата в българското общество?

Едно типично поведение на българските родители е избягването на спонтанно изразяване на обич и пестеливост в похвалите от страх да не разглезят децата си. Излишната строгост не е авторитет, а псевдоавторитет. Тя създава една дистанция, която отнема от щастието във взаимоотношенията. Строгостта не означава сила. Истинският авторитет на родителите се дължи не на строгостта им, а на вътрешната им сила като резултат от личностното им развитие.

4. Тоест семейните двойки е важно да осъзнаят, че е добре да продължат да се развиват като личности и след като станат родители, да поддържат своите собствени интереси и хобита?

Да, точно така. Най-добрият родител е щастливият родител. Повечето родители си мислят, че като правят жертви за своите деца, като се изтощават до краен предел, това е идеалът за родител. Няма нищо такова. Един преуморен родител става досаден, мърморещ, натрапчив и безинтересен. Нещастният родител учи детето на нещастие. Никой не иска детето му да е нещастно. Но просто не са ни научили, че най-добрият начин да направиш детето си щастливо е да намериш собствения си път към щастие и вътрешна хармония.

5. В някои книги за родители се дават конкретни примери как родителят да постъпи в дадена ситуация като например тръшкане на детето в магазина за някоя играчка. В твоята книга „Всичко започва от детството” ти наблягаш не на конкретните казуси, а по-скоро на погрешните модели на мислене на самите родители. Защо избра този подход при написването на книгата?

Дори и един родител да прочете много книги с описани ситуации на разрешаване на конкретни проблеми, ако не е уверен в собствената си способност да взема решения, когато се появи ситуация, различна от тези, за които е чел, той пак ще се чувства уплашен и стресиран. Трябва като цяло начинът на мислене да се промени и тогава вече в каквато и ситуация да попаднеш, ти ще можеш да откриеш вярното решение и енергията ти ще е различна, защото ще си убеден, че можеш да се справиш. Със своята книга именно това съм целяла – да създам увереност у самия родител, че той има способността, има потенциала да взема верни решения. Достатъчно е само да коригира някои свои убеждения и нагласи, за които аз говоря в книгата, като например негативизма си.

6. Имаш предвид негативизма в начина на възприемане на света и в общуването на възрастните?

Да. Не си даваме сметка за това колко натоварваме децата с това, което чуват и виждат както от медиите, така и от разговорите на възрастните. Родителите си мислят, че докато децата си играят, те не слушат разговорите на възрастните, но това въобще не е така. Децата чуват страшно много неща, дори и когато изглежда, че са изцяло ангажирани с играта. Това, което чуват, определя тяхното светоусещане и представата им за света. Много родители оставят децата си да гледат новини по телевизията на принципа „Такъв е животът и децата трябва да знаят какво се случва”, но медиите са манипулативни и избирателно показват само негативното и шокиращото. Ние като родители трябва да вървим в другата посока, ако искаме децата ни да са щастливи – те да изградят у себе си способност избирателно да приемат информация и то позитивна, тази информация, която ги кара да се чувстват добре.

7.Стела, познавам майки, които имат усещането, че се задушават и знаят, че това идва от липсата на време за себе си, за да се презаредят, но им е изключително трудно да преминат от разбирането на проблема към реалното търсене на решения и промяна в начина на живот. Те може да са толкова изтощени, че да не им се играе с децата и просто да присъстват пасивно, но въпреки това се чувстват виновни да се отделят от децата дори за малко. Какво според теб може да се направи в такъв случай?

Това, което описа, е типично състояние за много родители – особено за майките. Преумората не ни прави добри родители. Когато даваме само на другите и не даваме на себе си – енергията ни се изчерпва, ставаме изнервени и изискващи. Често се фокусираме предимно върху материалната страна на живота и пренебрегваме най-важното – състоянието на душите си. Такива родители имат нужда да видят проблема отстрани. Изпадането в крайности се случва обикновено, когато не мислим по тези въпроси, а действаме чисто рефлекторно. Промяната може да започне с четене на книги, посещения на семинари или среща със семеен консултант. Книгите и разговорите с други хора ни дават различните гледни точки, които ни помагат да намерим решение.

8.Говорейки за промяната, се замислих за това, че много хора, в това число и родители, се страхуват да променят себе си, защото може да се окажат различни от обкръжението си и да се почувстват неудобно. Години наред една от най-често срещаните в България реплики беше: „Какво ще кажат хората?”. Страхът от това да си различен и да решаваш сам за себе си кой е твоят път в живота пречи на много българи да живеят щастливо и да изграждат щастливи отношения с децата си. По твои наблюдения има ли промяна напоследък в посока на повече независимост в начина на мислене?

Да, определено има промяна. Днешните деца в много по-малка степен се влияят от мнението на другите. Те също минават през такава фаза, в която се опитват да спечелят одобрението на останалите – това се случва най-вече в пубертета, но като цяло са много по-независими в начина си на мислене. Днешните млади родители също са по-смели и осъзнати в сравнение с предишните поколения.

Колкото повече напредваме в личностното си развитие, толкова по-независими ще се чувстваме от чуждото мнение.

9.Какво е твоето мнение по една от най-дискутираните теми за възпитанието – наказанията?

Според статистика от преди година, доколкото си спомням, 60% от българите одобряват използването на шамари и около 80% са „за” наказанията. Това е основният въпрос, по който трябва да се работи с родителите, защото те не осъзнават, че наказанията са не само ненужни, но и вредни. Ако родителите искат детето им да израсне силна и успешна личност, трябва да му помогнат то да развие самоуважение и самоконтрол. Наказанията и боят работят точно в обратната посока – унижават, създават ниска самооценка и чувство за вина. Наказваното дете развива подсъзнателно убеждение, че не умее да преценява ситуациите и не умее да постъпва правилно, че не заслужава да бъде обичано.

10.Ще те попитам за един конкретен случай, в който родителите не знаят как точно да постъпят, когато детето им прави нещо напълно неочаквано за тях. Момчето е в начална училищна възраст и по принцип е спокойно, по-затворено и интровертно, прекарвайки голяма част от времето си пред компютъра като повечето деца в днешно време. В един момент то се ядосва на нещо толкова силно, че удря монитора на лаптопа и той се счупва. Родителите са изумени от реакцията на детето и не знаят какво я е провокирало. Когато питат детето защо е счупило монитора, то отговаря, че Интернет страницата се е зареждала прекалено бавно. Те спокойно разговарят с детето, опитвайки се да му обяснят, че това не е начинът да се реагира, когато нещо го е подразнило. След това му казват, че няма да отиде на детски лагер, както му е обещано, защото парите за лагера ще бъдат използвани за закупуване на нов лаптоп. Как би коментирала този случай?

Интровертните деца са по-рискови, защото те задържат емоциите си и могат да направят в даден момент нещо непредвидимо, за да освободят натрупаната негативна енергия. Със сигурност причината за тази силна реакция не е бавното зареждане на страницата. Това е просто поводът за детето да освободи задържаната негативна енергия. Това, което могат да направят родителите в такава ситуация е да разговарят с детето, но не осъждащо, а разбиращо. Детето е дало ясен сигнал, че задържа агресия в себе си. Важно е родителите да разберат истинската причина за напрежението у детето. В случая причина може да бъде и прекалено многото време, прекарано пред компютъра, но много възможно е да има друга по-дълбока причина – например, че се чувства нещастно и пренебрегнато. Децата се пристрастяват към компютрите, когато в живота им няма достатъчно други интересни преживявания. Вместо да го лишават от детския лагер, би трябвало просто да не бързат с купуването на нов лаптоп, за да може детето да разбере последиците от постъпката си и така то да изгради по естествен начин самоконтрол и собствена преценка за това кое е добро и кое – не.

11.Какво е твоето мнение за скуката в детското ежедневие? Днешните родители като че ли все повече осъзнават важността на разнообразието за детето и емоционалната ситост. Родителите от предишните поколения се фокусираха главно върху задоволяване на физическите потребности на децата.

Да,това е все още често срещана родителска грешка – да се отделя прекалено много внимание върху физическото отглеждане – децата да са нахранени и добре облечени, а забавленията и духовната храна остават на заден план. Някои родители дори се страхуват да казват „Обичам те”. Все още много бащи се притесняват да целуват или прегръщат синовете си, за да не ги направят нежни и женствени. Това е много сбъркано убеждение. Момченцата също имат нужда да бъдат гушкани – и от майките, и от бащите си.

Все още съществува убеждението, че майката отглежда децата, а бащата осигурява материалните средства. Всъщност, и момиченцето, и момченцето имат нужда от общуване с бащата, който е другият модел на поведение, допълващ този на майката. Убедена съм, че сдържаността и строгото отношение към децата не е най-добрият начин да се гради бащиния авторитет. За щастие, тези предразсъдъци отшумяват с времето. Имам познати, които са прекрасни бащи и отделят много внимание на децата си. Ще ти споделя за едно мое наблюдение, което е доказателство, че нещата се променят в положителна посока. През последните години като ходя на море, ми прави впечатление колко много татковци на плажа играят с децата си и истински се забавляват. Това е страхотно!

12.Последно бих искала да те попитам за един много болезнен въпрос за родителите – пускането на детето на детска градина и първоначалната силно негативна реакция на децата, придружена с плач, гняв, бунт. Защо се случва това и какво могат да направят родителите, за да направят този преход по-плавен?

Затрупана съм с писма от майки, които не знаят как да се справят с този проблем. Това е наистина един труден период за детето, който ако не мине плавно и спокойно, може да окаже негативно влияние върху социалния му живот в бъдеще и да затвърди в него различни страхове.

Основна причина децата да страдат когато тръгват на детска градина е, че родителите не са наясно колко е важно социализацията на детето да се случва плавно, бавно и естествено. Преди да тръгне на детска градина е добре детето да бъде водено по-често на кино, на театър , на гости, в клубовете за деца – обществени места, където да се забавлява и да общува с други деца за толкова време, колкото иска.Когато детето започне да възприема общуването с другите като удоволствие, то вече ще приеме идеята за детска градина с радост. Детската градина трябва да бъде забавление, а не затвор!

След мотивирането на детето, следващата стъпка е изборът на добра детска градина, която да осигурява интересни занимания за децата. Родителите обикновено се интересуват от това каква е хигиената и храната в градината, но най-важно е каква е атмосферата, какъв е подходът към децата. Добре е първите два-три дни детето да прекарва само по няколко часа в градината, като майката трябва да има правото да бъде наоколо. Някои детски градини не го позволяват и това е грешка. Провеждам обучителни семинари с учители в детски градини и се старая да обяснявам колко е важно да бъдат по-толерантни и по-гъвкави в комуникацията с родителите и в отношението си към децата. Всичко трябва да бъде в името на спокойствието на детето. Когато то знае, че мама е на двора или в коридора, ще се отпусне много по-бързо и ще започне да се забавлява. Важно е също детето да бъде заведено за първи път в такъв час, в който заниманията ще са му най-интересни.

Друг въпрос, по който се опитвам да разчупвам остарелите правила и мислене е за следобедния сън. Насилствено спане не би трябвало да има нито вкъщи, нито в детската градина. Ако в детската градина детето не може и не иска да заспи до 20 – 30 минути би трябвало да му се предложи алтернатива като разглеждане на книжка например. Сънят би трябвало да е удоволствие, а не наказание. Приспиването би трябвало да е приятно и доброволно – с приказки, с нежна музика, с гушкане на любимата играчка. На един от семинарите трябваше да убеждавам една учителка, че няма нищо нередно и притеснително, че някое дете иска да носи любимото си мече навсякъде със себе си. По този начин то се самоуспокоява. Много е важно да преосмисляме правилата от време на време и да се отказваме от тези, които са безсмислени и глупави.